Вълчицата

Слънцето се сгромоляса в земята и настана тъмнина. Тревите се люшнаха под стъпките на вятъра. Светът притихна и денят си отиде.

Отиде си - с последния лъч светлина в зениците на вълчицата. Тя бягаше, а здрачът неусетно я погълна в издължените си сенки. И Тъмата я закри - от конския тропот, от кучешкия лай и злия смях на двукраките мъже.

Самата Нощ я прикри - ала не я скри!

Вълчицата чу зад себе си грубите стъпки на гончетата. Пожела да се обърне срещу преследвачите, но я настигна властен вой на мъжки вълк. Зов за живот, който я тласна още по-бързо напред. Повелята на самеца събуди последните й сили и тя полетя към тъмните, източни хребети.

Никога…

Никога досега не беше бягала така...

С всяка крачка гърдите й поемаха дъх за последно. С всеки скок нозете й натежаваха. С всеки миг кучешкия лай и конския тропот приближаваха. Прииждаха зад нея и нямаше спасение. Настигаха я, настигаха я, настигаха я…

Тялото й отказа.

Търкулна се през глава и остана бездиханна, неподвижна. Отпусна се с въздишка, но могъщо и пълно с любов присъствие я побутна напред. Самецът я накара да изпружи нозе, вдъхна й воля за живот. Подпря хълбока й със силното си рамо. С негова помощ продължи със залитане и внезапно се озова сред скалите. Острите, назъбени ридове, където конете и двукраките не можеха да я достигнат. Не можеха, о да! Само злите, отвратителни песове - но тя умееше да се разправя с тях.

* * *

Слънцето се превърна в погребална клада на самото себе си.

Пропадна в пурпур и тъмнина – и накара ловеца да язди върху своята сянка. Черния кон на мъжа затъпка през полето от алени макове. Копитата му хвърлиха едри чимове пръст, заораха през нежната плът на земята. Тропота му беше силен, но глух и истеричния лай на кучетата го заглушаваше. Настървените гончета се губеха  в здрача, но насочваха господаря си с резки излайвания. Нямаха нужда от насърчаване, за да гонят безстрашно по-едрите зверове. Той ги беше обучил от кутрета – да са смъртоносни като копието му от черен тис. Да са жадни за кръв като сърцето в гърдите му.

   С тези лишени от страх гончета, със своето мрачно копие и сърце щеше да убие двойката вълци! Трябваше само да ги настигне, веднъж да ги доближи.... ала не успя. Равнината изтече изпод коня му и той се озова пред стръмния хребет. Умиращия ден и останалите ловци се губеха далеч назад. Реши да не чака никого – остави уморения ат и навлезе в утробата на планината. Сам и пеша, заменил копието с изваден меч.

* * *

Кучетата загубиха дирите им. Пръснаха се и двамата с нейния любим ги сдавиха едно по едно. Убийствата ги опияниха и те нададоха вой към звездното небе. Пълен с първична радост зов - възвестяващ на Вселената, че са живи, а враговете им мъртви. После самецът я изчака да се засити с плътта на последния преследвач. Силите й се върнаха и подновиха бягството навътре в планината. Накрая двукраките и оцелелите гончета ги оставиха на мира – всички, без един. Този ловец не беше най-едрия, нито най-бързия или ловкия... ала носеше най-силната воля сред подобните нему. Не го спряха мрак, пропасти, непроходими височини. Продължи след тях сам и неумолим като самата Смърт. Като проникващите навсякъде лъчи на Луната.

Усетиха, че не могат да му избягат.

Шеметният бяг през равнината бе изтощил младата вълчица. Грохнала, тя стигна до малък вир и легна отмаляла. Нейният любим я близна по муцуната и се втурна назад по следата им. Втурна се да спаси живота й с цената своя или на неумолимия ловец. Самката изскимтя и опита да го последва. Тялото й само потрепери и тя остана така - с муцуна между лапите.

Постепенно вцепенението отмина и дишането й стана равномерно. В съзнанието й се мярна образа как тръгва след своя любим. Накани се да стане, когато преследвачът й се приближи до отсрещния бряг на вирчето. Носеше на рамо трупа на огромен, мъжки вълк…

Гледката я изпълни с отчаяние и всепомитаща ярост.

* * *

Ловецът увеси на колана си черния шлем, украсен с лисича опашка – тя се люшна като обърнат надолу пламък. Прокара ръка през челото си, изпотеното въпреки нощната хлад. Приведе се над водата, отстъпвайки пред жаждата и умората. Посягаше с шепа към течната кожа на вирчето, когато мярна отблясък на женско лице. Мигом вдигна очи към отсрещния бряг , но зърна само листа и сенки.

Разбра, че от изтощение му се привиждат нелепици и се нуждае от дълга почивка. Сам си беше виновен, защото допусна животното да мине зад гърба му. После дълго, твърде дълго играха на криеница, в която и двамата заложиха всичко. Зъбатата твар почти го докопа, ала той държеше меч вместо копие. Посече сивия звяр в скока му и го уби на място. Обаче изпусна самката и сега се гърчеше от презрение към себе си.

Чувството за провал гореше отвътре.

А предстоеше и дългото, безславно връщане назад… Макар че можеше да преспи в планината тази нощ. Щеше да отложи смесицата от похвали и присмех на другарите си с една вечер.

Мъжът въздъхна през зъби и свали от рамото си трупа на вълка. Стъкна огън и натрупа клони за ложе – твърдата му, калена в походи и битки плът не се нуждаеше от повече. Изпита глад, но умората се оказа по-силна и той заспа.

* * *

Дълго наблюдава спящия двукрак.

Луната се плъзна по нежната тъмна на звездното небе. Вятърът дойде и си отиде, а сетивата й поглъщаха ловеца. Поглъщаше го с обоняние, слух, взор. С непроницаемата си душа на хищник.

Минаха часове и огънят на човека се превърна в жар, дишането му стана дълбоко и равномерно. Вълчицата се надигна и нагази в плиткото вирче. Стори го с бавни, почти женствени в своята предпазливост движения. Пристъпи неусетно и безшумно, без да надигне вълничка с лапи или корем. Разстоянието до отпуснатия по гръб ловец се смали до два, три скока.

Изведнъж спящият се размърда и тя замръзна, доближи глава към течното огледало на водата... за дъх, вечност, трепване на клепачите... Накрая човекът отново пропадна в дълбината на съня. И стана тихо, като преди убийство.

Тя изчака още малко, оглушала от биенето на сърцето си.

Понечи да помръдне, ала зърна отражението си – грациозен силует с малка глава и горящи в златисто очи. Гладка и лъскава козина, с която вятърът и луната си играеха. Без думи и слова осъзна, че е красива.

Много красива – могъщият самец се беше пожертвал за нея. Тъмното й съзнание на звяр проумя, че е преплел дирите си с общата им следа. Нарочно е привлякъл желязното оръжие на двукракия върху себе си. За да живее тя.

За кратък, разтърсващ миг пожела да вдигне муцуна към луната. Да вие, побъркана от мъка. Но затъкна в гърлото си дори най-слабия звук. Наложи си да бъде тиха, много тиха. Внимателно пристъпи напред, скъси съвсем разстоянието, затаи дъх. Предвкуси чуждата кръв, напрегна лапи и.... Луната се показа иззад облак.

Сребристата светлина плисна върху хищницата и тя примижа, мярнала отражение на човешка жена. Неясно загатнато, изплуващо от тъмнината на уж плиткия вир. За дъх замръзна неподвижна, ужасена, неспособна да изръмжи. Твърде стъписана дори за бягство.

А после стана прекалено късно и тя се превърна в човешка жена, която вижда вълчица в отражението си...

Разляха се още ефирни лъчи, вода, мигове безмълвие. Във вирчето застана на лакти и колене девойка, а черните й коси се стекоха като водопад по слабите рамене. Крехкото й тяло просия с нежната белота на голотата си – по сияйно и от светлото присъствие на безмълвната Луна.

Тя погледна надолу и видя лицето си – огромни и тъмни като смъртта очи. Нежно в своя овал, бяло като смъртта лице. Мъничък като на дете нос и още по-малки, ала пълни, напъпили за целувка устни. Устни, алени като смъртта.

* * *

Нечий стъпки го събудиха и той извади меча от ножницата с изправянето си. Почти нанесе удара, когато ръката му сама спря. Върха на оръжието замръзна пред корема на жена, облечена в булото на косите си. Гърдите й отразяваха светлината на Луната, заслепяваха със нечовешката си белота и съвършенство.

Десницата му трепна и той разбра - ангел, демон или смъртна вещица – каквато и да беше натрапницата, нямаше воля да я нарани. Дори разтърси глава, премигна бързо, перна непознатата с крайчеца на погледа. Отчаяно си пожела да е просто илюзия, та да я пребори с волята си.

А тя пристъпи към него и той отклони острието от млечната й кожа. Отблизо долови аромата й – облак речна мокрота, а под него намек за истинска, нежна плът. Неповторимия, неизразим аромат на жена, която се е галела в дланите на водата и Луната.

- Какво си ти? – думите му се разнесоха над смълчаната поляна. Разкъсаха паяжината на нощната светлина, безмълвието на звездите... ала тя не изчезна.

- Аз съм Айя. – почти долепи гърдите си до вълнената му риза. Протегна ръка към него и едва сега видя дланта си. Тънка, бяла като корема и гърдите й. С фини пръсти и дълги, красиво заострени нокти.

- Ти човек ли си? – настоя въоръженият мъж - Какво правиш тук?

- Не ме ли искаш? – тя си спомни как се използват палците. Пресегна се изящно и горната връзка на дрехата му се разтвори с недоловим звук:

 – А толкова дълго ме преследва днес?

- Ти? – мечът потрепна кръвожадно, но цялата му същност се възпротиви на убийството й – Ти не си човек!

- Нощната Господарка мами, но не лъже. – тя умело разкопча ризата му и усети как острието минава зад нея. Мъжът имаше желязна воля, но тялото му откликваше на близостта й:

 - Дарът Й дава избор между броя на нозете. Женската ми хубост е колкото вълчата. Богинята винаги дава истински облик...

- Върви си! – заповяда той, но лявата му длан хвана върха на меча и заключи жената към него. Ръцете му притиснаха плоското на острието към тънката й талия. Придърпаха топлото й присъствие към него, ала устните му оголиха зъбите.

- Какво има? – в гласа й се доловиха гърлени, дълбоки като орган звуци.

- Ще се превърнеш в чудовище и ще ми прегризеш гърлото, нали? Ще  умра като добиче!

- Глупав мъж. – тя се засмя сладко – Аз съм истинска жена в момента. Не мога да се превърна във вълчица за един дъх.

 Човекът изсумтя, наведе чело като бик. Силните му рамене се напрегнаха – волята, гордостта или чистия инат припламнаха за последно. Уверена в себе си, жената прегърна шията му и се притисна в него. Нагло и дръзко стъпи с малките си стъпала върху тежките му, груби обувки. Надигна се на пръсти и целуна наболата му страна. Разкърши тънкото си кръстче, разклати дупето си като камбанка -  плъзгайки дългите си, изваяни нозе по бедрата му.

След миг почувства несъмнения знак, че я желае и пристъпи назад. Засмя се тихо и доволно, защото той веднага я дръпна към себе си.

- И все пак си смелчага. – белите й, равни зъбки прехапаха връхчето на езика. Ловко промуши ръце помежду им и разкопча токата на колана му.

- Върви си! – изведнъж го обля студ... ала не защото непознатата го съблече и остави гол под ласките на нощната хлад – Върви си!

- Късно е... – събуди напълно мъжкия му пламък с няколко ловки докосвания. На лицето му се изписа екстаз и той затвори очи. Тя се пресегна назад със свободната си ръка и с лекота отне меча от десницата му. Силните му пръсти покорно й отстъпиха ръкохватката и за награда получи жадната й, задъхана целувка. Освободените му длани се плъзнаха по извивките на гладките й хълбоци, погалиха я по гърба. А жената с усилие извъртя тежкото за нея острие и заби върха му. Под масивните мускули на мъжката гръд. Точно в черното, зло сърце:

- Късно е... – крехкото й тяло не удържа тежестта на рухващия войн и той се строполи в нозете й - Ти посече вълка, който прикри следите ми от теб. Който откупи моя дъх с живота си. Ти уби любимия ми...

* * *

Слънцето се надигна от земната гръд и настана светлина.

Разнесоха се птичи песни из клисурите и ридовете на планината. Светът преля от пърхането на прилепите към проблясващите черно-бели мълнии на лястовиците.

Така се роди денят – с първите лъчи в кехлибарените ириси на вълчицата. Очите й постепенно станаха кротки и златисти. Силуетът й изплува от нощното безформие заедно с първите ясни сенки. Тъмата се оттегли и я разкри за оцъклените зеници на падналия, гол мъж. Тя срещна неподвижния му поглед и го съзерцава дълго, много дълго. Накрая се отвърна от него и близна вълка от другата й страна.

Езикът й беше топъл и ласкав, но козината на любимия й отвърна със студа на смъртта. Той никога вече нямаше да тича с нея по нощните пътеки. Оставаше тук, облян в алената светлина на утрото!

Осъзнаването на неговата загуба прониза тънкото й, леко тяло. Тя изскимтя и  близна рамото му още веднъж, ала това не го стопли. Трепереща, тя отново изскимтя и се надигна. Побутна огромния вълчи труп с нослето си и бавно, много бавно отстъпи заднишком.

После разбра, че няма къде да отиде без него и отново легна по корем.

*  *  *

... Така я завариха останалите ловци...