Само сърцето може
да говори красиво,
устните винаги лъжат,
дори и неволно.
Неговият дядо имаше тъмни очи и
бели коси, а дългите му пръсти внушаваха строгост и дори нервност. Рашид често
се вторачваше в тесните му длани, замръзнали в стаено напрежение. Захласнат
слушаше как старецът бавно и натъртено разказва за магията на рисуването.
Дрезгавият глас боботеше кротко в полумрака на стаята и отнасяше ума на момчето
в дълбините на най-очевидните тайни. В такива мигове малчуганът усещаше, че
разговорите им – минали, настоящи и бъдещи – се сливат в един-единствен, чийто
слова ще останат в сърцето му завинаги.
* * *
Така
възприе думите на дядо си и вечерта, когато Георги Бранчевич със загадъчна
усмивка му каза, че цветовете имали душа. Невръстният слушател само кимна и
продължи да слуша, вторачен в лицето на стария мъж. Георги погали внучето си и
движението размести одеялото върху коленете му. Широката тъкан на бяло-зелени
карета се свлече безшумно и оголи мършавите му глезени.
–
Виждаш ли бялото? – прогъгна дрезгавият му глас и момчето отново кимна.
Дребните му ръце сами се протегнаха и наместиха завивката върху старческите нозе.
Преди имаха парно, но бомбардировките им отнеха топлината му преди месеци.
–
То не е цвят, мънички Раш – прокашля се възрастният – В Белотата няма цветове,
няма живот. Тя е преди и отвъд тях. Началото и краят. Лъжата и истината за целостта
на всичко... и всички.
–
Не разбирам...
–
То е като снега... като лика на слънцето на обед в юнски ден. Смразява или
изпепелява. Това поне го разбираш, нали, мъничкото ми? Бялото трябва да се
използва внимателно!
–
Много студено или много горещо? – кимна послушно хлапето и пръстът му погали
едно цветно квадратче. – А зеленото?
–
Зеленото ли? – усмихна се дядо му в полумрака на стаята. – За сърцето то е
най-дълбокият цвят. Червеното е страст и любов, Синьото е обич и щастие,
Жълтото е страх и гняв, но може да бъде и красивото искрене на силен ум... Ала
Зеленото... то е цветът на самата душа.
–
Душата си има цвят? Как така, дядо?
–
Просто е, Раш. Нали вече знаеш как цветовете се получават един от друг?
–
Да. Достатъчно е да смеся жълто и синьо и...
–
Именно, мъничкия ми. Когато златото на гнева срещне сапфирената мекота на
обичта, а прозренията на острия ум се преплетат с простичкото синьо на щастието
– тогава се ражда Зеленото, чувството.
–
Не те разбирам, дядо, много сложно говориш.
–
Добре! – въздъхна старецът, – Нали си виждал жени и мъже, които се целуват?
–
Да... изглеждат... като... като половинки на магнитчета – пророни Рашид и се
сепна от одобрителния смях на възрастния.
–
Удивително точно наблюдение, мъниче. Точно така, погледнато отстрани... Ала щом
станеш половинката от такова магнитче, усещаш огън. Пламъци те поглъщат и ставаш едно със самата
страст, която те изпепелява! Ала макар и красива, страстта е само емоция.
Единствено истинската любов е чувство!....А всички чувства имат нещо зелено в
себе си! Сега не ме разбираш, но е важно, Рашид! Нужно е да запомниш думите ми,
за да ги проумееш някой ден.
–
Да, дядо! – кимна послушно внучето му.
–
Ще ти поставя една интересна задача. Искам да наблюдаваш Зеленото, където и да
го видиш. Ще го сториш ли?
–
Да, дядо – отново кимна малкият Коджа и подпря с юмруче брадичката си. Зяпна
как старецът тъпче с тютюн лулата си. После дядо му запали и огънчето освети
лицето му, обрамчи с мъждиви, червеникави сенки прегърбения силует. Изглеждаше
крехък и в същото време изпълнен с недостъпни познание и разбиране, немощен и
въпреки това излъчващ необяснима вътрешна сила.
Двамата
се спогледаха през нарастващото облаче тютюнев дим, усмихнаха се
съзаклятнически един на друг. Георги Бранчевич потупа дланта на детето със
своите изпити, дълги пръсти на потомствен художник.
–
Върви да си лягаш, мъниче. Утре си на училище.
–
Да, дядо, отивам – момчето се изправи и понечи да целуне дядо си по бузата.
Възпря се, защото подобно действие му се стори твърде „момичешко“. В същия миг
го жегна предчувствие, че ще съжалява за този мъничък отказ - и то повече,
отколкото може да си представи. Усещането за бъдеща загуба се появи като
изумрудено сияние и вкус на зелен темпер, близнат с върха на езика.
* * *
Без вятър пада
дъждът върху гората.
Милиони малки, зелени барабани.
На следващия ден
Рашид се зазяпа през прозореца на класната стая. Забрави за всичко и цяла
сутрин съзерцава огромните дървета в училищния двор. Клоните им стърчаха като
премръзнали до черно ръце със сгърчени пръсти - но вече имаше пролетни филизи и
те пръскаха рехаво, светлозелено сияние. А след третия учебен час преръмя и
после – о, чудо! Слънцето превърна тополите в изумрудени съзвездия от нежни
листа и блестящи водни капки.
Красиво… до болка,
до сълзи!!
Захласна се! Погледът му се заплете в
дърветата, а те станаха високи и необятни в своята зеленина. Извисиха се до
небето, обхванаха очите му и го обсебиха.
Не разбра кога е изпаднал
в унес – сепна се, когато би звънецът на втората смяна. Разбра, че е останал в
празната стая поне час, съзерцавайки тополите. Разтърси глава и премигна бързо.
Отърси се от магията, в която попадна по своя воля. После замаяно тръгна за
вкъщи – ала душата му остана пленена от чародейството на дълбокия, нежен цвят.
А по пътя попадна
на преобърнато кошче за боклук, от което стърчеше празна бирена бутилка. Взе я
и долепи нейното гърло до окото си, примижа с другото. Тя беше магичен
далекоглед, способен да му покаже чудни
и опасни тайни. Тя обеща да му разкрие загадките, скрити в лицата на
забързаните минувачи и сивите фасади на околните сгради.
И наистина, през
дъното на бутилката светът се оказа загадъчен и зелен. Възвърнал истинската си
същност, който шумът и забързаните коли му отнемаха.
Тогава момчето вдигна
своя вълшебен инструмент нагоре и видя тъмно като пред буря, жълтеещо небе. В
дълбините му плуваха изумрудени острови, а под тях прелитаха ярки искри и
надаваха крясъци на чайки. После загледа един светофар и червеното неподвижно
човече се превърна в почти черно петно. Жълтото око на апарата стана синьо, а
най-долното се сдоби с мътно бял цвят и това съвсем го обърка. Той дори отвори
другото си око и се увери, че светлината за преминаване все още има обичайния
си цвят...
Новата игра му
хареса и отново премижа. Целият свят се промени със затварянето на клепача,
превърна се в чудна плетеница от цветове и форми, изгуби познатите си
очертания.
Момчето ахна...
* * *
Пътят му минаваше
през руините от бомбардировките, но за пръв път в своя живот ги погледна с
истинско търпение. Взря се внимателно в дърветата и тревата, поникнала между
изтърбушените сгради. Спря на място, вместо да тича като останалите хлапета.
Потъна в магията на тези катедрали от смарагдено присъствие. Остави се в плен
на тяхното неподвижно, съвършено спокойствие.
Седна върху някаква
срутена стена, сви нозе и неволно сравни тукашното място със съседния,
непокътнат квартал. Отсреща изригваше хаос от жилищни блокове, препълнени с
изтормозени и забързани възрастни.
Изведнъж осъзна
колко тясна е разкопаната от снарядите улица. Колко безумна е механичната й
плът, разделила жужащите човешки кошери от упойващата благодат около него.
Вълшебството се намираше от тази страна. Сред тези танцуващи пламъци живот,
замръзнали в зелените си дворци от бавно време.
Разбра, че не иска
да си тръгва. Пожела завинаги да остане тук – и едновременно почувства, че това
е невъзможно. Той беше човешко същество и неизбежно щеше да се пъхне между туловищата
на блоковете отсреща.
Осъзна го и тихо,
безмълвно се разплака…
* * *
И когато умра,
положете ме
под водите на Дунава
и пуснете бели лилии
да плават по него...
Дядо
му стоеше на включена лампа и това сепна Раш. Изненада го, но слабо, защото
душата му примираше от неизпитвана досега умора. Старецът само го погледна и му
каза да отива в стаята си. Без да губи време за разговори и телевизия.
Момчето
го послуша и легна веднага, но сънят отказа да докосне пламналата му от
впечатления душа. Неясно напрежение го загриза отвътре и той се замята в
креватчето си. Накрая възрастният човек го чу и дойде на помощ . Хладната му
ръка легна върху челото на хлапето. Гласът му погали изранената, напрегната
тишина:
–
Ще ти разкажа нещо, мъниче. Ала се боя, че сигурно няма да го разбереш.
–
Тогава защо? – промълви внукът му. Сънен и буден едновременно, отпаднал и
изпълнен с нездрав трепет.
–
Защото съм стар и споменът е красив. Искаш ли?
–
Да, дядо – кимна послушно хлапето. Изпита надежда, че кроткият глас на дядо му
ще го унесе в плавния си поток. Възрастният мъж се усмихна – и двамата знаеха
как леко заспива Рашид по време на тези приказки. В просъница момчето си
помисли, че дядо му разказва повече на себе си, отколкото на него.
Дунавът е течно огледало в нозете на
самотното момиче. Наблюдавам я крадешком иззад ръба, издигнат от яката на
палтото ми. Профилът й смущава душата ми. Има нещо трагично красиво в тези
класически черти, дошли от друго време. От някой тайнствен залив на могъщата
река.
...Не смея да приближа това красиво момиче –
само стоя, стъпил в момчешките си обувки. Загърнат съм в дрехите си на млад
студент и.... не смея да приближа. В бледата пара, издишвана от реката, тя
прилича на древна русалка. Отдадена на мълчаливо съзерцание, вперила поглед
някъде в неизвестното....
... Какъв ли е цветът на очите й?
-Синьо-зелен – казвам сам на себе си и пия жадно
силуета й. Синьо-зелени са очите й и
никоя друга няма такива. Никоя друга не ме смущава така... както тази непозната!
И в ужас разбирам, че пропадам към нея. Пристъпвам и устните ми се разтварят за
поздрав.
Стъпките ми глъхнат върху покрова на листата.
Поставям нозе върху нежни, разноцветни пламъци. Крача към собствената си
смелост да заговоря непознато и красиво момиче. Поемам дъх и се гмурвам под лунната
сянка, очертана от дървото над нас. Тя извива шия и поставя брадичка над рамото си.
...Тя ме съзира...
Дъхът спира в гърдите, сърцето ми пропуска
един удар. От този миг животът ми е заключен в ъгълчетата на устните й. Нежни и
тъжни, с онази обидена, детска нацупеност, която... Която по-самоуверен мъж би
излекувал с дръзка усмивка.
Но няма дързост, щом замирам пред снегопада в
душата й.
Виждам тъгата през очите й – огромните
синьо-зелени езера на душата й....
Тя се усмихва тъжно и чувам нежните й думи –
копринен шепот и плаха милувка. Тишина, оформена в срички. Полутонове от
нежност, преливаща в самота. Гласът й е река през сърцето ми:
Боя се, когато си отивам,
и някой трябва да ме търси -
но иначе завинаги ще си отида!
С разрошена коса и боси крачки,
сред пеперудени каскади -
сънуваща небитие.[1]
Гласът
на стареца заглъхна. Бледите му пръсти уморено разрошиха перчема на момчето. То
трепна и отвори очи. Пресегна се и погали дядо си по бузата.
–
Баба? – В зениците му се появи закачливо пламъче. – Това е била баба, нали?
–
Точно така, малко стъкче – съсухрената ръка поглади челото на Рашид. – Бяхме
студенти в Академията по изящни изкуства. Тя ме научи, че цветовете имат душа.
И че Зеленото е цветът на самата душа! На бедната и богата, препълнена със
светлина и мрак човешка душа.... Спи сега, стръкче мое.
* * *
...Защото завинаги
ще остане сърцето ми,
изпълнено с любов.
На другия ден, на
връщане от училище Рашид завари линейка пред входа на блока. Качи се и видя
външната врата отворена. Вътре откри мрачен мъж и млада жена в бели престилки.
Не ги попита какво правят до леглото на дядо му, само се втренчи в тях. Чичкото
въздъхна:
– Той е много болен
и не мога да го преместя. Война е и в клиниката свършиха лекарствата. – Потърка
наболата си брада и продължи с равен тон: – Имате ли съседи?
– Избягаха след
предишната бомбардировка – отвърна момчето – Блокът можел да падне сам.
– Ясно – мрачният
мъж отново потърка брадата си. – Вече се обадих на ваш роднина и той пътува
насам. Няма да останеш сам, Рашид. Нали така се казваш?
– Какво му има? –
попита то.
– Много е стар, не
се е хранил добре напоследък... и тук е като ледник. Не се ли топлите?
– Спряха ни парното
заради бомбардировките. – сви рамене Рашид.
Думите му оставиха
лекаря безучастен, но какичката в бяла престилка припърха с мигли и отметна
глава назад. Стана много красива и тъжна в този миг, а момчето разбра, че
плаче. Не за стареца, а заради него – и сърцето му се сви.
– Само дядо Георги
си имам. Излекувайте го, моля ви.
– Безсилен съм –
погледът на лекаря се напълни с вина и гняв. – В линейката няма лекарства. Само
морфин... имам достатъчно морфин... Но не мога да остана. Имам още осем
обаждания.
Девойката изхлипа,
а старецът се размърда в дъното на леглото си. Рече с непознат, плашещо слаб
глас:
– Не ти ща морфина,
докторе. Върви, остави ме с внука ми.
Мъжът с престилката
изгледа тежко дядо му, но не му каза нищо. Стисна устни, изпод нос напсува войната, Бог, самия себе си.
После излезе навъсен, а младата жена го последва. На прага на стаята тя спря и
помоли момчето да затвори външната врата. То тръгна след нея и я настигна в
антрето. Видя как раменете й се разтърсват, докато крие лице в шепи.
– Не плачи,
леличко... – Нещо горещо и мокро опари собствените му бузи. – Не плачи.
– Лекарството... –
тя се облегна изнемощяла на стената – лекарството за дядо ти струва по-малко от
трийсет динара. А го няма никъде.
– Не плачи, леличко,
– повтори момчето, търкайки очите си с длан. – не плачи.
– Не мога да свикна!
– някаква камбанка в гласа й се счупи. – Не мога да свикна!
– Не плачи, леличко
– отново рече Рашид и погали увисналата й ръка. – Дядо не ти се сърди...
Вместо да я
успокоят, думите му я разплакаха още повече и накрая навъсеният лекар се върна
за нея. Отведе я и детето заключи вратата след тях. После старателно избърса
лице в палтото на дядо си, за да не личат сълзите. Чак тогава отиде при леглото
на стареца и постави длан върху челото му.
– Боли ли те?
– Не, детето ми. –
Той понечи да го погали, но ръцете му се оказаха прекалено слаби.
– Какво ти има?
– Аз... угасвам –
възрастният се усмихна виновно. – Прости ми, че те оставям сам.
Рашид в първия миг
не проумя казаното. Дъх по-късно почувства мокрота по страните си и разбра, че
плаче отново. Наведе се и целуна студената като лед буза на стареца.
– Обичам те.
– И аз... –
дрезгавият глас за момент се загуби – ...легни до мен, стръкче. Както правеше
като съвсем малък.
– Добре.
Момчето се сгуши
под мишницата му. Вдъхна аромата на бои, използвани завивки и жива кожа с мирис
на пергамент. После извърна лице и се вгледа в очите на възрастния човек. Отвъд
сивите ириси Рашид откри друг, по-дълбок и истински цвят. Сияние, в който се
събираше цялата любов и грижа на света.
– Спи, Рашид –
старецът едва-едва вдигна ръка, погали го – Нека видя как заспиваш.
– Добре. – Рашид
притисна мокрите си бузи към одеялото. – Наистина ли струва трийсет динара?
Онова лекарство.
– Кое? – отрони
дядо му.
– Без което ще
умреш?
– Стръкче мое… –
старецът притвори клепки, ала онзи другият, дълбокият цвят някак продължи да
струи от очите му – Все някога... ще си отида. Тук и сега.... те обичам.
Момчето изпита
желание да плаче на глас. Да ридае като какичката в коридора. Вместо това
подсмръкна:
– Спи, дядо...
Дядо му се усмихна
и с изохкване намести под мишницата си мъничкото му рамо.
Рашид се почувства
стоплен, усмихна се през сълзи и притихна.
Заслуша се в
диханието на стареца и то му се стори твърде леко. Тихо като сипещ се скреж...
Разплака се
беззвучно, но после спря, доловил под белотата на този скреж зелено сияние.
Дълбоко и нежно
като последната прегръдка на дядо му.
Няма коментари:
Публикуване на коментар