"Торбалан"

Момичето пристъпи под чадърите на лятното кафене и застана до възрастен мъж в бял костюм. Чакаше я с отегчено изражение, зазяпан в скейтърите от съседното площадче. Спря до масата му и той я погледна с безстрастното изражение на критик пред картина на неизвестен художник. Дъх по-късно красотата й го очарова и зениците му се разшириха, погълнаха тъмните като маслини ириси...

- Анна? –  имаше решителен и спокоен глас и тя хареса звученето на неговия тембър. Помисли си, че е бил хубав мъж, но веднага се поправи: "Той Е хубав мъж".

Усмихна се мълчаливо и му даде да разбере, че е събудил женското й любопитство. В отговор също й се усмихна:

- Простете, май се припознах. – очите му за миг станаха остри и проницателни. Впиха се в чертите й като опипващите пръсти на слепец:

 – Като двойничка сте с дъщерята на мой познат. – господинът в белия костюм кимна в знак на извинение и погледна настрани. Тя продължи да стои до масата му и той отново извърна лице към нея. Видя искри от смях в нежнозелените й очи...

- Седнете, Анна. –  покани я с властен жест и тя се подчини като на сън. Разположи се на плетения стол и постави длани върху стъклената повърхност на масата. Неочаквано за самата себе си наведе лице и за няколко дъха съзерцава ноктите си, лакирани в чувствено тъмночервено. Почувства, че страните на лицето й добиват същия наситен цвят. Езикът й залепна за небцето.

- Желаете ли нещо за пиене? – гласът му внуши усещане за сигурност, разнесе смущението й... ала тя долови, че я успокоява като жена, не като дете. Това означаваше, че е умен и притежава тънка осезателност. Повечето мъже различаваха момичетата от зрелите самки само по външността.

- Не бих отказала чаша шоколад. – отправи му невинно съблазнителна усмивка – Трябва ли да си поръчам бира или коктейл, само за да изглеждам по-голяма?

- Не, разбира се. –  притворените му клепачи успяха да изразят одобрение и дори намек за възхищение. Свитите устни се отпуснаха и ъгълчетата им трепнаха за усмивка:

- Харесвам младите жени, Анна, истински младите жени... но не и децата. – повтори жеста с протегнатата към нея длан – Тоест обичам децата, но като родител. Както трябва да бъде.

- Така ли? – тя дръзко вирна брадичка – А мен как ме харесваш?

- Вече водихме този разговор в скайп, не мислиш ли? – той отпи от кафето си с прецизно до аристократичност движение – Ако те мислех за дете, нямаше да те поканя на среща.

Тя не отвърна нищо, само се загледа в силните му, красиви ръце.

- Гърдите ми са още малки. – думите сами излязоха от устата й. Отрониха се против нейната воля и тя прехапа долната си устна.

- Не искам да съм жесток, но... – той остави чашата си в чинийката й - но гърдите ти ще достигнат истинската си големина някъде след първата бременност. Знаеш ли на какво ще приличат тогава останалите части от твоето тяло?

- Вече си ми задавал този въпрос в скайп – тя изведнъж възвърна самочувствието си – и помня какво си ми казвал в същите тези разговори: "Че на моята възраст някои жени са ставали императрици".

- Абсолютно вярно! – в зениците му заблестяха весели искри и внезапно се наведе към нея, докосна ръцете й. Имаше широки пръсти, с много късо изрязани нокти. Прекара един от тях, май  показалеца, по върховете на маникюра й. Неговото погалване й се стори дръзко и деликатно като дъх в зимен ден, разтапящо чувствено. Събра смелост и вдигна нежнозелените си очи, срещна тъмния огън на погледа му.

- Анна… – нарочно или съвсем неволно, направи пауза. Сякаш събра сили, за да прозвучи небрежно:

- Искаш ли да се разходим?

- Къде ще ме водиш, Борис? – името му имаше вкус на шоколад, на мед и тютюн... на опасност.
"Сигурна съм, че ще ме нарани... този мил, силен, чувствен мъж... Насилието е вътре, под мускулите на корема му..." – изведнъж осъзна колко я привлича и възбужда злината, спотаена в него. Кимна му с най-чаровната си усмивка:

- Надявам се, че възрастен чичко като теб има хубава кола, нали?

За момент изглеждаше така, сякаш ще я удари още тук, насред кафенето – но притежаваше железен самоконтрол и само изсумтя весело.

- Вярно е, имам хубава кола...

* * *

Мерцедесът сияеше в емайлирано черно отвън и чисто бяло отвътре. Тапицираните с мека кожа седалки прегърнаха  пътниците с нежността на жив човек. Климатикът измърка веднага, щом вратите се затвориха. Борис завъртя волана и с ловка маневра излезе на улицата. Пое на север, извън града:

- Как дойде в центъра, Анна? –  за миг отклони вниманието си от камиона пред  тях и се наслади на присъствието й. С неразгадаемо, непроницаемо изражение.

- Как? С рейса! – тя изви шия, почти долепи носле до стъклото от дясната си страна.

- В този си вид? – зяпна нейната естествено червена коса, оформена в изящен кок. Впи зеници в още детското й лице, едва-едва докоснато от грим. Плъзна очи по нежнозелената рокля – дръзката й кройка подчертаваше гърдите с дълбоко деколте и се впиваше силно в тънкия й кръст. Анна едва дишаше, но пристягането хитро подчертаваше все още слабите й бедра и те изпъкваха като на по-зряло момиче.

- Пропусна да видиш обувките. –  повдигна левия си крак и го обхвана под коляното с преплитане на пръстите – Виж, сандалките ми са в цвета на косата. С токче и презрамки-каишки по глезена. Харесват ли ти?

Той притвори клепачи и се съсредоточи върху пътя. Скулите му подскочиха, пръстите стиснаха спазматично облицования в бяла кожа волан. Продължиха пътуването си в мълчание и накрая Анна се предаде:

- Помня, какво ми каза. Да не привличам вниманието на околните. Точно това бяха думите ти.

- Но не издържа на изкушението, наконти се като за абитурентски бал. – изрече го едновременно ласкаво и с раздразнение. Изглеждаше толкова забавен, че тя закри уста с длан и се разкиска.

- Какво, какво толкова смешно казах? – изпреварваше камиона пред тях и не можа да погледне към нея. Тя се възползва от това и необезпокоявано се наслади на изражението му.

- Дойдох с маратонки, джинси, фанелка и бейзболна шапка. – хихикането й се превърна в кръшен смях – Преоблякох се в тоалетната на едно кафене. Трябваше да видиш очите на бармана, когато излизах.

- Лъжеш... –върна мерцедеса в тяхната лента на движение и хвърли кос поглед към чантата й. Вещта представляваше голямо плюшено мече с цип на коремчето и меки презрамки на гърба.

- В тази играчка можеш да напъхаш маратонки и джинси, но й роклята. Щеше да я измачкаш.

- Носех я на разтеглива закачалка в голяма найлонова торба. – изгледа го през рамо. По онзи неподражаем начин, който казва на мъжете всичко и нищо:

 – А ти? Не привличаш ли внимание с твоя мерцедес? Сигурно сме записани на всички камери по улиците.

- Профилактика... – обясни търпеливо Борис – Всички камери в града са изключени днес. Имат някакъв проблем с компютрите и бързат да го оправят. Знам го от вътрешен човек.

В гласа му липсваше дори намек за самодоволство – само кроткото спокойствие на умен хищник, който знае какво прави. Анна полуизвърна лице към него и му хвърли кратък като мълния поглед... Излъчваната от него мъжка увереност я разтрепери.

- Какво има? – дори не я гледаше, но долови промяната в настроението й – Изведнъж  се вцепени. Заради мен ли е?

- Може би е заради теб... – Моментната й уплаха за удар на сърцето се превърна в непобедима женска надменност. Протегна ръка към предното стъкло и разпери пръсти срещу светлината, възхити се на маникюра си. Подхвърли с най-презрителния тон, на който беше способна:

 – Може би не...

Изрече го и осъзна каква глупост е сторила. Коремът я присви, но не помръдна – шофьорът до нея също остана неподвижен. Видя как скулите му подскачат и се разтрепери цялата.

- Грешен отговор, скъпа. – рече го привидно безстрастно, съсредоточен в пътя. После я погледна, присви клепачи и... лявата половина на лицето й пламна. Тя изохка, притисна длан към бузата си и втренчи в него разширени очи. Очакваше  тази плесница от самото начало и въпреки това Борис я изненада.

- Защо ме удари? – думите се отрониха, въпреки тяхната безсмисленост.

- Защото ти искаше така, сладурано. – изпревари някакъв муден шофьор и върна колата в дясната лента. Точно преди насрещното профучаване на голям камион.

- За да съм сигурна в превъзходството ти над мен?

- Може би.... – той се засмя, понеже повтори нейната закачка от преди малко – може би не.. Представи си, че обичам  удрянето на жени. Ей така, самоцелно...

- Ти не си такъв!

- Не съм, вярно е. – въздъхна отегчено – Но не съм и мухльо на твоята възраст. Не си въобразявай, че щом си в колата ми, ще започнеш с женските номера.

- Но… ако наистина съм размислила? Ти си толкова... уверен в себе си! Нима моето мнение… вече няма значение? Нима .. нали не е така?

- Ако? Нали? Нима?… Да ти имам изискания начин на говорене. – мъжът изръмжа тихо – Виж, то се знае, че съм лошия! Обаче ще ме презреш, ако обърна колата и се върнем. Дори би ме намразила.

Погледна я с питащо изражение и то придаде съвсем друг смисъл на думите му. Тя осъзна какъв е истинския, незададен въпрос и се вцепени от страх. Изведнъж се почувства жалка и тъпа в роклята си, със смешните обувки на висок ток и грима върху още детското й лице:

- Какво ще ми направиш? – чу собствения си глас някак отстрани. Плачлив и потрепващ. Лишен от привичните звънливи нотки.

- Ще ти направя точно това, – отвърна спокойно той – което винаги си искала да ти направя. Още преди да се качиш в колата ми.

Усмихна й се:

- С опитен мъж като мен ще ти бъде спестена болката от първия път. Обещавам ти истинско удоволствие.

Изпревари още една кола и отново въздъхна отегчено:

- А сега бръкни в смешната си чанта. Изхвърли си мобилния телефон през прозореца.

- Борис... –  изпита колебание. Ръката й потрепна и спря на място.

Скулите му подскочиха.

- Ще броя до три и после отново ще те ударя.... – кротостта на изражението му смрази дъха в гърдите й - Едно! ... Две! Последна възможност...

Тя стисна очи, но не се подчини. Чу някъде от далеч гласа му:

- Три...

* * *

Наистина й причини насила нещата, които превръщаха момичетата в жени. Стори го в богаташката си вила, в спалнята на втория етаж. Върху двойно легло с гладки до хлъзгавост, копринени завивки. Прекърши я чрез извратеното съчетание на лукс, плесници и носещ се от скрити тонколони блус. Немощната й съпротива рухна и  се остави в силните му ръце.

А той преплете принудата с искрена нежност – стори всичко възможно, за да й достави удоволствие. Накрая тя отвърна на ласките му и изнасилването се превърна в любене. Мъжът дори притвори клепачи и Анна използва момента, одра го жестоко по гърба. Борис изохка по-скоро от изненада, отколкото от болка, и тялото му продължи сливането си с нея. Волята му обаче взе връх, той отвори очи и я зяпна разгневен. Удари й шамар. Тежък, с цялата му длан:

- Малка кучка! Ще ти отрежа ноктите с ножицата!

            Момичето не отвърна нищо, само се втренчи мълчаливо в зениците му. Притисна се към него и стопи гнева му с целувка по шията. Заради ласката измърка като огромен котарак, разнежи се. Погали бузата й, а тя си позволи повторно да го одере. Мъжът потрепери, изръмжа от ярост, но този път желанието победи волята. Не намери сили да се отдели от нея, да я накаже. Вместо това пъхна длани под кръста й, отпи от устните й с дълга, дълбока целувка. Прошепна красиви и неприлични неща на ушето й, продължи в самозабрава да я обладава….

            … Изведнъж замря. Плътта му се стегна и вцепени. Зениците му погълнаха ирисите. Бавно се търкулна настрани.

Тя се надвеси над припадналия  и му се изсмя. После отиде в банята,  пусна душа и се накисна под горещите му струи. Изми своето младо и съвършено тяло с мързеливи движения. Осъзна, че се любува на себе си и щастливо, по детски се засмя.

Върна се в стаята и с безметежно изражение започна да се облича. На няколко пъти погледна към потрепващия в конвулсии домакин. Треморът му отслабваше бързо и скоро се отпусна в непробуден, но безопасен сън. Тогава тя прихлупи напред дясното си ухо и с левия показалец натисна нещо в гънката между черепа и ушната раковина.

Странното й действие породи неочакван резултат – десет минути по-късно в безлюдната къща се чуха стъпки и тих говор. Идваха от първия етаж и момичето дори не трепна от тревога или изненада. Отмести десния крак на жертвата си и седна на освободеното място, в крайчеца на леглото. Уморено подпря брадичка с длани и притвори очи по котешки.

Така я откриха новодошлите - як мъж с пистолет под разтвореното сако и некрасива, но симпатична лелка. Двамата влязоха, поздравиха разсеяно Анна и разпънаха носилка с колелца.  Чевръсто прехвърлиха тялото на Борис върху подвижното легло и се изнесоха от луксозната спалня. Девойката остана сама, но не за дълго – мъжът се върна и започна да заличава следите от присъствието й. Накрая стигна до самото момиче и промълви тихо:

- Шефът те вика.

Вместо отговор тя се изправи, сложи на рамо чантата-мече и се запъти към вратата. Спря на прага:

- Провери за скрита камера по източната стена. Домакинът извърташе мен и себе си така, все едно до онова шкафче стои невидим фотограф.

Човекът с пистолета се поколеба. Под плитката маска на уж непроницаемото му лице Анна долови презрение, уважение и искрена невяра. Май се чудеше как е успяла да забележи такива детайли. В положението, в което се е намирала...

- ... Благодаря – той  се пресегна към уж невинен предмет върху нощната масичка.

- За нищо. – девойката вдигна рамене – Щеше да го намериш и сам. Ти винаги намираш всичко.

- Спести ми време. –  понечи да й каже още нещо, но си замълча и разговорът замря. Тя неволно го сравни със сладкодумния Борис, въздъхна от досада и му обърна гръб.

В съседната стая завари привидния хаос на походна операционна.

* * *

Разгъваемата носилка беше паркирана върху настлани по пода найлони, а човекът в нея изглеждаше умилително безпомощен. Лежеше гол и упоен, с надвесена над него стойка за медицински банки. Пред погледа на момичето онази грозновата жена му сложи маска с райски газ. Той дори не трепна, само захърка. Пропадна в дълбокия сън леко и тихо, като бебе.

След малко лелката махна устройството и го потупа по бузата с извратената обич на селски стопанин към прасето му. После отиде до маса в отсрещния ъгъл и се зае с лепенето на стикери по купчина хладилни чанти... Все още празни хладилни чанти, чието предназначение Анна знаеше много добре!

- Защо му позволи да те нарани? – гласът дойде от към вратата и тя сепнато се обърна нататък. Съзря петдесетгодишен мъж със смешно протегнати напред, свити в лактите ръце. След миг осъзна, че той е с хирургически ръкавици и идва от банята.

...Където се е мил старателно заради предстоящото...

- Какво можех да направя? – вдигна лице, впи очи в чертите на господина и отклони поглед. Въпреки разликите във възраст, пол и цвят на ирисите, между двамата съществуваше неумолима прилика.

- Изучихме навиците му, преди да те пратим. –  хирургът държеше ръцете си като жена, която туко-що си е лакирала ноктите... но не съвсем. Дланите му стояха обърнати към него и му придаваха вид на фанатичен богомолец. Стойката му излъчваше първична сила, които възпитанието и житейския опит едва успяваха да прикрият.

- Имам опит с процедурата. – отвърна покорно момичето – Очаровам го и той ми позволява да си налеем алкохол преди… секса. Тогава му слагам в пиенето приспивателно. Капката опият, която е в пръстенчето на ръката ми.

- Какво се обърка? – подмина я и приближи бъдещия си “пациент”

- Не знам. – въздъхна момичето –  Наистина не знам.

- Може би нарочно си го предизвикала. Така че да те лиши от възможността да му сложиш приспивателно.

- Не е вярно, не съм го дразнила нарочно. – в гласа й се прокраднаха обидени нотки.

- Сама се лиши от възможността да го упоиш навреме. Доброволно допусна онова, което се случи в съседната стая. – хирургът не повиши тон, но интонацията му смрази момичето. Стаената заплаха накара лелката да се махне по незначителен повод. Останаха само двамата:

 – Ето защо те питам повторно. Нарочно ли го направи?

Вместо отговор тя видимо потръпна. Обви с длан левия си лакът и усети как лицето й пламва. Пожела да се одраска с ноктите си, да се приспи със скрития под върховете им наркотик. Завинаги, ако може!

- Анна Иванова Велева*, – гласът му се понесе съвсем равно, дори благо из стаята – попитах те нещо.

- Ако откажа да отговоря? Или те излъжа? – отвърна момичето и се уплаши от собствената си дързост -  Как ще разбереш, какво съм си мислела?

- Ще те усетя. Дори ако става въпрос за твоите собствени мисли. И тогава ще те накажа.  Както наказвам лъжците!

- Аз съм.... – тя прехапа език, но твърде късно.

- Ти си какво? – обърна лице към нея и я смачка с поглед – Ти си ми дъщеря и те обичам. Но ако ме излъжеш и те хвана... Ще заповядам на Сержо да те застреля.

Момичето му повярва, но не трепна. Нямаше смисъл да трепери:

- Аз, когато... Прииска ми се Борис да ми попречи... да го упоя навреме.

- И защо това ме ядосва – отново я смаза с погледа си – Сещаш ли се?

- Одраскването е опасно. Може да ме набие истински, да ми счупи пръст.

- И не само! – той се обърна и проследи как лелката дърпа втора разгъваема масичка, покрита с инструменти. Гледката погълна вниманието му, но не напълно:

- Това е последното ти средство, най-опасното! По-любопитен или чувствителен човек може да разбере защо си го одрала. Стане ли така,  господ знае какво ще се случи с теб.

Анна не отвърна нищо и се възцари мълчание, от което се възползва лелката. Пристъпи към баща й, долепи рамо до неговото и разтвори страниците на  медицински картон. Изброи няколко съкращения, зад които се криеха имената на държави, градове и конкретни клиенти. Очевидно баща й щеше да прати Борис на няколко едновременни пътувания по света... 

- Ако ти кажа, че те излъгах? Ще ме накажеш ли? – подхвърли тя и видя как скалпела замръзва в ръката на баща й.

- Не. Щом признаваш доброволно. И навреме.

- Предизвиках го, за да бъде лош с мен. Исках да е лош с мен, защото ми стана симпатичен. Но аз не исках да го харесвам, защото...

- А, това ли? – Велев й се усмихна мило и малко ностаглично. Някога тази усмивка значеше за нея абсолютна сигурност. Сега - за един безкраен, блажен миг - почувства същото. Нейният татко все още я обичаше и се грижеше за нея.

- Малката ми. – приближи я със свити в лактите, вдигнати нагоре и настрани ръце. Приведе се и я целуна по косите на темето. Отстъпи крачка назад и я погледна с бащина любов:

- И аз се питам защо те карам да правиш това. Защо съм тук и се занимавам с това. С разфасоване, което е по силите на всеки от вербуваните ми хирурзи. Вярваш ми, че се чудя, нали?

- Да, татко – сълзите потекоха по бузите й.

Той обви вътрешната част на лактите си около главата й, притисна мокрото й лице към гърдите си. Пазеше ръкавиците си чисти, но тя вече не му се сърдеше за това. Само искаше да я гушка -  както едно време, когато всичко беше наред.

- Истината е, – призна възрастният мъж – че копнея да съм като другите богати родители. Да те скрия в някой бункер, пълен с дрехи и момичешки джундурии, пък на училище да те пращам с пазачи. Ти ще мрънкаш заради тази охрана, но всъщност ще се надуваш заради същата. Дори ще флиртуваш с мъжете, които съм ти сложил за гардове.

Велев за момент спря. Поколеба се, но продължи:

- Иска ми се да ти дам безметежно детство. Ти ще си глезената принцеса на татко, която му мъкне ранени животинки като хлапе и глупави момчета като порасне.... И не знае какво всъщност работи нейния баща.

Анна подсмръкна тихо. Предусети, че сега ще й обясни защо блянът е невъзможен:

- Само че те обичам твърде много, за да те разглезя! Разбираш ли?

- Разбирам, татко! – кимна момичето, но се запита как участието в разфасоването на педофили я прави възрастен човек. Не пророни и дума, но Иван Георгиев Велев я познаваше добре. Твърде добре, за да се заблуди от мълчанието й:

- Анна, преди време имало земеделец с много ниви, машини, ратаи. – поде нейният баща – Имал и трима сина, които карал да работят в един участък с царевица точно до къщата. Мястото било твърде малко, за да купи машини за тая царевица, а той не пускал вътре работници. Там бачкал той и синовете му, които вече учели в университет. Щом се върнели на село, ги карал да работят до изнемога на това място.

Велев направи пауза:

-Знаеш ли защо карал синовете си да отглеждат царевицата на ръка, а?

- Не. – отвърна момичето – Защо?

- Понеже не е отглеждал царевицата, а синовете си?

В този миг Анна проумя всичко. Напълно стъписана, тя го погледна умолително. Той отново се усмихна и понечи да се обърне към “пациента си”. Спря го с въпрос:

- Аз чудовище ли съм, татко?

- Не. – отвърна спокойно той – Възпитавам те като истински, пълноценен човек.

Възрастният мъж я загърби и се надвеси над импровизираната операционна. Взе отново скалпела и се приготви да разглоби едно човешко същество на органи за нелегални трансплантации.

- Тогава какво съм аз, татко? Знам, че не съм като другите момичета. Каква съм?

- Ти? – Иван Велев се обърна и я погледна – Ти си торбалан, мила. Най-добрият торбалан, с който съм работил.

Острието докосна корема на упоения до безсъзнание педофил:

- А какво правят торбаланите?  Прибират лошите момчета. Истински лошите, които си играят с малки момичета в тъмното, насаме. Злите момчета, които са пораснали и са станали зли мъже.

- А лошите момичета? Не глупавите, а истински лошите? Тези като мен!

- На тях им подаряват чанти-мечета. Пухени, с цип на корема и презрамки през гърба. – Велев присви очи – Знаеш ли защо?

- Знам! – осмели се да вирне брадичка - За да не забравят никога.

- Да не забравят какво, Анна?

- Какво представляват всъщност.

- И какво представляваш, чедо?

- Дъщеря на чудовище. Дете на баща, който не я попита как се чувства, след като е била изнасилена.

- Напротив, попитах те защо си го позволила. – тонът му остана невъзмутим – И установихме, че си искала да ти се случи.

- И това те успокоява?

- Направила си, каквото си искала... – замисли се – и за което си имала необходимата подготовка.

- Обучена съм от теб.

- Точно така, възпитана си от мен.... Между другото, Мая отново избяга заради разговора ни. Кажи й да се върне, защото започвам.

- Да, татко. – тя послушно кимна и нейния баща повторно я загърби. Наклони се над тялото на „пациента” и докосна с пръсти диафрагмата му. Скалпелът му замръзна  в стаено напрежение, в нетърпеливия миг преди същинското рязане. Анна зяпна оголения му тил над яката на бялата престилка и взе мигновено решение.  

Сграбчи някаква ножица и я заби в шията на наведения Велев.

Дори не очакваше, че ще го повали!

Някак изумено се дръпна от падащата плът и размахани ръце, обвити в хирургически ръкавици. Напълно автоматично довърши убийството - вярна на обучението, предадено й от самата жертва.

Наведе се и ръгна с ножиците отстрани, под дясното ухо. Вратната артерия се намираше от другата страна, тъй че смъртта не настъпи мигновено. Баща й успя да изхъхри с опулени очи. От самия него знаеше, че жертвите изпитват невероятна изненада. Защото никой не вярва в смъртта си, докато тя действително не настъпи.

Намушка го още два пъти и видя как някаква сянка пропълзява по лицето му. Едва тогава се изправи и взе марля от помощната маса. Зае се да почиства кръвта, полепнала по оръжието и дясната й ръка. Привърши с палеца и затърка показалеца, когато усети погледи върху себе си. Обърна се, съзря Сержо и Мая да я зяпат втренчено.

- Почистете! – чу гласа си сладък и равен, детски и чудовищно стар. Едновременно се изненада и прие за естествено двамата възрастни да се подчинят. Те пристъпиха внимателно към нея и дръпнаха жертвата й настрани, а въоръженият мъж донесе резервни найлони. Заеха се с увиването на трупа без излишни приказки - само от време на време й хвърляха по някой стъписан поглед.

Анна ги наблюдава цяла минута как почистват. Опи се от осезаемата им готовност за подчинение. Серж имаше пистолет, силни ръце и жестокост в изобилие, но едва сричаше по-дългите думи. Мая притежаваше интелект и опит, но й липсваше решителност. Тези двамата й бяха ясни, но сред приближените на баща й съществуваха по-упорити и властолюбиви личности. С тези, другите, щеше да е опасно…

   Мисълта за бъдещи съперници и жертви я накара да се пресегне към помощната маса. Избра си парче бинт и  уви ножицата в нещо като калъфка. После грижливо намести импровизираното оръжие в коремчето на пухената си чанта-мече. Точно до червилото и лака за нокти.

Нарами малкия си багаж и се запъти към вратата:

- Почистете всичко. Ще ви чакам в колата.

Възрастния мъж и жена за миг се запънаха, спогледаха се един друг. Зяпнаха с разширени очи. Лелката се пречупи първа:

- Както.. както кажете... госпожице Велева. Както кажете.

* * *

Момичето пристъпи под чадърите на лятното кафене и застана до възрастен мъж в елегантен костюм. Чакаше я с отегчено изражение, зазяпан в скейтърите от съседното площадче. Спря до масата му и той я погледна с безстрастното изражение на критик пред картина на неизвестен художник. Дъх по-късно красотата й плени душата му. Зениците му се разшириха и погълнаха тъмните, тъмни ириси...

-------                      ---------------            --------------

* - Анна Иванова Велева – Всяка прилика с лица, имена, събития и места е случайност и е плод на художествена измислица.